Свечеряваше се, точно започваше да ръми ситен дъжд. Малкото планинско градче не изглеждаше много гостоприемно за човек, който беше пристигнал току що. Рейвън пътуваше цял ден, за да стигне до тук и го очакваше още една нощ път. Беше червенокос младеж на двадесет ненавършени години, който се беше запътил за кандидат-студенстки изпит далеч от родния му град. Изпитът щеше да се проведе след два дни и той разполагаше с достатъчно време да пропътува оставащите му няколко часа път преди да пристигне в университетското градче.

Намираше се на автогарата, където трябваше да се качи на следващ автобус, но за съжаление този, с който пристигна до тук, беше закъснял с най-малко час, което не му позволи да стигне навреме за следващия. Видя го от далече как тръгна пред очите му. Не се опита да го настигне. Каза си, че няма да се тревожи. Имаше достатъчно време до изпита. Въпреки, че за деня друг транспорт, който да го устройва нямаше, щеше да преспи някъде и на сутринта да се придвижи по някакъв начин.

Въпреки, че дъжда не беше силен, той вече беше намокрил дрехите си и трябваше бързо да намери подслон поне докато спре да вали, а после да намери квартира за нощта.

Тъкмо, когато се чудеше къде да се скрие на сухо, видя група младежи, повечето на неговата възраст да притичват през паркинга и да влизат в най-близката  къща. Не знаеше дали постройката е някаква туристическа спалня или по-голямо бюро за продажба на билети, но така или иначе, това беще единственото място, което може да се използва за сушина наблизо. Затича се след тях и малко преди да влезнат се сля с групата.

Не обърна внимание на интериора, тъй като вътре беше претъпкано с хора. Всъщност имаше толкова много хора, че след като затвори след себе си стъклената външна врата, просто се подпря на нея. Беше доста уморен и не обръщаше внимание на глъчката, свали раницата от гърба си и си взе въздух. Беше задъхан, тъй като не беше спортна натура, всъщност тялото му не беше дори атлетично, но не беше и пълен, просто досега винаги беше наблягал на учението и това си личеше.

Дъждът се засили и капките тропортяха по съклото зад гърба му. Реши да затвори за миг очи и въобще не разбра как се е унесъл прав, подпрян на вратата. След известно време се стресна от шум предизвикан от силна музика. Разбра, че е заспал. Вече наближаваше полунощ и нямаще къде да търси квартири по това време. Реши да остане тук, ако това изобщо беше място където може да се преспи. Хората, които преди почти го бяха смачкали във входната врата, сега ги нямаше, но се чуваха гласовете им. Взе раницата от земята, стисна я с ръце пред гърдите си и тръгна към звуците от музиката. Чуваха се от горния етаж. Качи се нагоре по стълбите и се озова пред отворено голямо помещение където над петдесет младежи зе забавляваха под шума на силната музика.

Нямаше никакво съмнение, че е попаднал на чуждо парти, но това не го смути, тъй като между всичките тези хора, никой не би разпознал един неканен гост. Огледа се, за да се ориентира в обстановката. Помещението не беше обзаведено, но никой не страдаше от това. Всички бяха прави, с вдигнати във въздуха ръце, или поне една ръка, дръгата беше заета с пластмасова чашка пълна най-вероятно с алкохол. Изглеждаше така сякаш партито е започнало преди часове и не изглежда да спре скоро, поне не преди първите слънчеви лъчи. Рейвън си помисли, че ако беше в родния си град със собствените си приятели не би го пропуснал. Не би го пропуснал и в някое общежитие в унивеститетското градче, след края на изпита. Но сега не му беше до това, все още беше уморен. Дрямката на крак не беше възстановила силите му, а и го очакваха още няколко напрегнати дни. Усмихна се уморено и си помисли „Някой друг път…”.

Отвън не беше обърнал внимание, но сега разбра, че къщата имаше и трети етаж. Изглеждаше там да е по тихо, а и може би щеше да има легла. Качи се нагоре и разбра, че греши. Ако не се брои, че музиката горе беше малко по тиха и броя на хората по малък, положението беше същото. Реши, че щом ще прекарва нощта тук, това е по-поносимият вариант, тук поне шума не беше толкова силен, тъй като празнуващите младежи се бяха разпределили на компанийки по двама, трима или повече и отново с чашка в ръка си говореха.

Рейвън остави раницата в страни до стълбите и се подпря до отвора за вратата, тук както и на долния етаж освен обзавеждане, липсваха и самите втрати. Вече се беше поразсънил и сега просто щеше да се слее с останалите, които бяха на неговата или на неповече от десет години над неговата възраст, т.е. само млади хора.

Отвътре изкочи усмихнат и жизнерадостен младеж, слаб и строен, подстриган късо, Имаше вид на малко по-голям от него, но на неповече от 22. Спря се до него и се подпря по подобен начин, изразяващо гостоприемство. Поздрави го и се представи:

-   Здравей, аз съм Джон, ти как се казваш, от къде си? Какво те води насам?

-   Рейвън, приятно ми е! – и обясни накратко как е стигнал до тук, след което добави – Съжалявам, че се натрапвам така. Виждам, че това тук е организирано и всички се познават.

-   Изобщо не го споменавай, забавлявай се както намериш за добре, всички сме тук за това – успокои го Джон – Така или иначе си тук, гледай да не скучаеш, всъщност виждаш ли двете мацки в дъното харесват ли ти, сега ще те запозная с тях, чувствай се свободен да се усамотите някъде из по-малките стаи по-късно ако решите.

И новият приятел на Рейвън посочи две млади момичета, най вероятно негови връстнички. Едната беше висока колкото него, а другата по-нисичка, но и двете бяха слаби и много симпатични. Стояха сами и си говореха. Джон си вдигна ръката и им махна да се приближат, а те се усмихнаха.

-   Какво си мислиш, че правиш? – скара се някой.

В този момент до тях се спря около тридесет годишен млад мъж. Беше висок поне 190 см, беше широкоплещест и си личеше че е някакъв спортист, приличаше на плувец или гребец. Имаше рошава къдрава коса изсветляла от слънцето, което контрастираше с тъмния му тен. Гледаше лошо към Джон, все едно е допуснал някаква грешка, но някак си по бащински или по-скоро, като по-голям брат.

-   Рейвън, нека ти представя Тренера, казва се Джак, но всички му викат Тренер – отново с усмивка обясни Джон, без да се притеснява от тона на новодошлия.

-   Би ли ни оставил сами за малко – каза Тренера и погледна към Рейвън, който се смути и веднага влезна в стаята и се скри между останалите – Какво си мислиш, че правиш, Джон? Знаеш правилата – повтори Тренера, вече с по-спокоен тон.

-   Е какво толкова, нека се забавлява момчето, той не знае къде се намира, без да иска е тук. Поне нека разпусне с дугите.

-   Нямам против това, но ти почти му предложи секс. Знаеш какви са правилата, знаеш какви сме ние,  това е недопустимо, може да има сериозни последици.

-   Знам, знаам – провлачи момчето – Съжалявам, прав си, ще му обясня да се въздържа.

Джон наистина знаеше правилата, просто още беше млад и безразсъден. Винаги обаче се доверяваше на Джак, който не наричаха Тренер заради спортния му вид, а заради начина по който разсъждаваше над нещата. Тренера наистина играеше ролята на тренъор в този отбор от млади хора, беше като техен баща въпреки малката разлика в годините, някои дори бяха колкото него, но явно не възрастта, а разума и характера му отредиха тази роля. Въпреки, че почти всички от посетителите в къщата се сменяха постоянно, а само те двамата и още няколко бяха постоянни, Джак се грижеше за всички, …както и за всичко. Разбира се той беше и човекът, който най-вече съблюдаваше за правилата. А най-важното правило беше „Никога не оставяй трайни последствия във времето”, било то в миналото, било и в бъдешето. И това се отнасяше за всички посетители на Къщата, временни или постоянни, а също и случайни в случая на Рейвън.

По това време Джон вече беше намерил Рейвън, беше му донесъл за пиене и се забавляваха. Почувствал се беше гузен пред него и реши да се погрижи за доброто му настроение. Бързо се сприятелиха и скоро бяха пияни. Лудуваха с часове и заспаха някъде из стаите. Но не намери подходящ момент да му обясни за Къщата.

Рано сутринта, когато всички още спяха, непробудно след алкохолната вечер, Къщата се намираше посредата на необятна водна шир. Океана беше спокоен, нямаше никакъв вятър и вълни. Единственото нещо освен постройката, накъдето и да се погледне беше малка островна пясъчна ивица, която трудно се различаваше от самата вода, беше не по-голяма от футболно игрище, а в средата й на единствения сух дънер седеше замислен Тренера. Самата къща стоеше цопнала на метър дълбочина във водата на около петнайсетина метра от сушата. Следващият, който се сабуди беше Джон. Излезна на терасата на третия етаж и си разтри очите, видя гледката, част от която беше и замисления му приятел. Не се учуди от това, което вижда, не му беше за първи път, все пак тои беше от постоянните. Тренера обичаше да идва тук  по изгрев, да се усамоти сам с мислите си, когато трябваше да взема решения. Слезе до верандата най-долу, която почти се изравняваше с водата и скочи вътре. Прецопа до брега и отиде до него. Знаеше, че има нещо което го тормози. Скоро разбра, че това е непредвиденият им спътник, към който той вече се беше привързал.

Въпреки, че Джак беше строг, той беше добър човек, искаше да измисли решение на ситуацията без да нарани никого. От години той беше най-отдавнашния от трайните посетители на Къщата. Никой не знаеше как и от къде се е появила, нито какво е значението й, но Тя пътуваше във времето и пространството. Правеше го сама, без цел  последователност, но все пак Джак умееше и да я напътства когато прецени, че е необходимо, вече толкова време бяха заедно, че размума им комуникираше по някакъв странен и необясним дори и за него начин. Един ден можеше да се намират в настоящето, а след седмица или след час можеше да са сто години назад или напред във времето на всяко възможно място по света. В повечето случаи Къщата сама решаваше това, но в случаи като тази сутрин мъжът избираше времето и мястото. Но го правеше рядко, харесваше му организирания безпорядък от места и години, които Къщата създаваше. Той и останалите спътници само се възползваха от това. А самите обитатели бяха чисто и просто младежи от различни времена и епохи, които обичат веселието, в стила на хипарските движения – добронамерени и неорганизирани, живееха за мига. Някои влизаха в къщата за известно време, други като постоянните я обитаваха от години, те нямаха за какво да се върнат във собственото си време. Всеки един от тях излизаше само там където и когато е влязъл. Никой нямаше право да остава в друго време, това беше нарушение на правилата и те ги разбираха и ги спазваха. Не, че съвсем не излизаха, това беше част от приключението, но винаги се връщаха преди Къщата да смени положението си. Бяха затворена общност и се наричаха “tracers”. Също, както истината за Къщата, никой не знаеше от къде идва и името на общността. По някакъв начин знаеха кога и къде ще се появи Къщата и бяха там ако се нуждаеха от приключението. За първи път, някой външен беше допуснат вътре и сега Тренера трябваше да измисли какво да направи. След като го обсъдиха двамата, той реши, че трябва да използва умението си да Я направлява и да върнат Рейвън от където са го взели, но тъй като все пак обичаше по-младия си приятел, реши да му угоди и да не бързат веднага с това, а да го оставят за след ден-два, за да може новият им другар да преживее част от приключенията им. Затова засега оставяха Къщата на автопилот и след няколко скока във времето и пространството щяха да върнат Рейвън. Джон се зарадва, но се наложи да обещае, че сам ще има нелеката задача да му обясни лично всичко, поне всичко което те самите знаеха.

По-късно през деня, когато всички бяха сабудени, Рейвън вече знаеше всичко необходимо, Беше го приел учудващо спокойно. Самият той го прие без да го обмисля и реши да се възползва от тази възможност максимално. А Къщата отново беше направила скок. Този път назад във времето, някъде в шейсетте на миналия век в някакъв летен курорт. Най-вероятно бяха във Франция, защото посетителите изведнъж бяха започнали да говорят на френски. Разбира се всички си прекарваха добре, беше слънчево, дори горещо и повечето момичета бяха по бански, кикотеха се и правеха тен по терасите или отпред, а момчетата бяха до най-близкия град за продукти.

Надвечер, когато всички отново бяха на борда, Къщата направи поредния си скок, този път на не толкова приятно място. Намираше се в планинска гора, далече от всякаква цивилизация, а и тъмнината на падащата нощ правеще обстановката леко плашеща. За тези, които обичат планината това не пречеше. Излезнаха на разходка, защото девствеността на района му придаваше първична красота. Рейвън, Джон и Тренера бяха в групата. Обиколиха и разгледаха без да се отдалечават на километри и точно когато щяха да се връщат чуха рев на мотори. Скриха се и видяха две планински бъгита, яхнати от двама местни да приближават към тях по планински кален път. Когато приближиха нещо в тях притесни Джак, който викна на другите: – Да се махаме веднага!

За съжаление някой от групата издаде местоположението на всички. Оказа се, че интуицията на тренера е била основателна. Двамата моторизирани се развикаха и свиха на пряко към тях. Развъртяха над главите си дебели синджири. Всички хукнаха бегом нагоре по склона, а горските хора ги преследваха. Тренера видя, че щяха да бъдат настигнати бързо и се обърна. Хвана един огромен камък, вдигна го и го запрати надолу. Камъкът пропусна единия, но се заби в машината на втория, което го спря. Първият, като видя, че остава сам се върна назад. Качи приятеля си и тръгнаха обратно. Тренера се извика: – Бързо, ще се върнат, трябва да направим скок, бързо, докато не сме нарушили правилата! И всички хукнаха през глава към къщата. Като пристигнаха и започнаха да обясняват на другите, настана суматоха.

В този момент Къщата беше кацнала на стръмен склон. Някой в паниката бутна Рейвън точно когато се качваше и той падна от верандата, от там се търколи много надолу и се удари с огромна сила в едно дърво. Джак и Джон се изплашиха и скочиха след него с надеждата, че не се е случило най-лошото. Първото което видяха, като го намериха беше, че мърда. За съжаление в следващия момент разбраха, че целия е потрошен, от гърдите надолу, тялото му беше изкривено в нестандартна неопределена форма, липсваха части от крайници, навсякъде имаше негови кости, все едно, че беше разделен на стотици парчета. Джон го прегърна и се разплака, знаеше че всеки момент ще издъхне.

Като се свести Рейвън видя Джон да плаче над него. Огледа се и видя състоянието си. Сякаш от шока се опитваше сам да намести изкривените си кости. За негова изненада, те започваха да се наместват от само себе си. Докато се опитваше да се движи, малки костици от всички краища сами се свързваха с тялото му. Двамата му приятрели, след като превъзмогнаха изненадата, взеха да събират от земята всичко с формата на кост, счупена или здрава. След известно време, формата на тялото се възвръщаше. Рейвън стана на крака и запона да обикаля около мястото, а останалите костици сами скачаха и се наместваха по него, докато не стана съвсем без драскотина. Другите двама бяха потресени, бяха видели нещо по-необяснимо и от самата къща, но нямаха време за въпроси, отдолу се чуваше рев на мотори, нямаха време и за скок. В същия момент няколко от посетителите дотичаха отгоре. В суматохата Рейвън не бил единствената жертва. Едно от момичетата се беше наръгало на нещо остро и умирало от кръвозагуба. Тренера беше истнски лидер, каза: – Рейвън, бягай горе, помогни й, незнам какъв си или какво си, но само твоята кръв може да й помогне, а останалите останете с мен, да отблъснем атаката.

Прииждаха пет машини, всичките бяха карани от мърляви дългокоси хора с вид на канибали. Всички въртяха брадви и синджири над главите си. Най-отпред се различаваше дребна фигура, оказа се женска, дори момичешка, но това не я правеше по-малко озлобена. Стискаше в свободната си ръка желязна бухалка и ревеше срещу няколкото обитатели, които останаха да отбият нападението. След нея беше гологлав млад мъж с брада – верен приятел на канибалското семейство. Трети беше бащата, последван от двамата си сина, и тримата с мръсни дълги къдрави коси.

Тренера отново първи се затича, свали момичето от превозното й средство с един удар, взе бухалката от ръцете й, след което удари с нея гологлавия, който загуби съзнание. После се обърна, хвана падналото момиче и я запрати надолу. Тримата дългокоси се качваха бавно по обстрел от камъни, които отбранителите хвърляха. Трети в ръцете на Джак падна бащата. Прегърна го и скочи от една височинка с него, като падна върху тялото му, когато стана бащата не дишаше. Оставаха само синовете. Но като видяха бездиханното тяло на баща си, се хвърлиха на земята и се разридаха. Забравиха и за обитателите и за другите двама от тях. Тренера и другите осъзнаха, че всичко е приключило и тръгнаха бавно към къщата. Горе ги чакаше Рейвън, усмихнат, но чисто бял. Джак попита притеснено:

-   Какво стана с момичето?

-   Всичко е наред ще се оправи – отвърна Рейвън.

-   А на теб какво ти е, защо си бял като платно?

-   Ами малката имаше нужда от кръвта ми – с усмивка каза Рейвън.

И всички се качиха в Къщата, в очакване на следващия скок.