Санкт-Петербург – прекрасен град, един от най-прекрасните в света, студен, стар и някак благороден. Бях в една книжарница близо до двореца… Опитвах се да се преборя с моя мързел и незнание, търсейки книга, която да ми влее в главата всички падежи, правилата за тяхното използване и всичко да е лесно. Тогава ги видях – едно момиче и едно момче. Стояха насред голямата зала, пълна с книги, момчета рецитираше стихове, а момичето го гледаше замечтано. Палтото, шалът и каскетчето  на момчето го караха да изглежда обикновен и незабележим, като всеки младеж в този над 5-милионен град, момичето се беше скрило зад бежова барета, шал и шуба…, но очите им блестяха, а във въздуха се носеше аромат на стихове и още нещо. Бях запленена и реших да стана зрител на тази, извадена като от стар съветски филм, сцена. Момчето приключи своя рецитал, поклони се театрално, момичето свенливо му ръкопляскаше. После се запознаха и момчето, търсейки вниманието й, започна да я разпитва какво учи и да й предлага книги. Момичето поруменяваше, усмихваше се …

Аз излязох, мисля, че бях чула и видяла достатъчно, втурнах се отново на улицата със забързаните хора, възрастен мъж ми отвори вратата и ми направи път да мина. Чаках автобуса, валеше и студът се пъхаше навсякъде, а така ми се пушеше. Качих се в полупразния автобус, където, за съжаление, нямаше места. Едно момче ме погледна и веднага ми отстъпи седалката. Загледана през прозореца, се наслаждавах на красотата, светлините и мостовете, които свързваха сегашното с миналото и бъдещето. Преди да се прибера, минах да купя разни неща от магазина. Оказа се, че са не само разни, но и много. С лаптоп, дамска чанта и две торби се опитвах да балансирам по заснежената и заледена руска земя. „Ты хочешь чтобы я тебе помог ?” чух зад мен и видях един познат от общежитието, името ми се губеше…, бяхме се срещали в асансьора и може би на някой купон. „Спасибо, спасибо!” обяснявах се аз, докато той взимаше торбите ми. Разменихме си няколко общи думи, докато стигнем до стаята ми и той ми пожела приятен ден.

А сега искате ли да ви разкажа един ден в България?!!!

… Една прекрасна страна, която без значение какво ще видя на други места по света, никой и нищо не може да я измести от сърцето ми. Убедена съм, че в нея има и много прекрасни хора, част от които имам щастието да познавам, но ми става тъжно, че един такъв ден е почти невъзможен там… в моята родина.

Жени, спомнете си кога за последно някой ви е носил багажа, отварял ви е вратата, държал ви е палтото или пък ви е отстъпил място в градския транспорт, без това да е последвано от някакъв опит за свалка, без това да е вашият приятел, просто така, някой културен непознат. Мъже, а вие кога за последно сте правили това? Отношението към жените в България варира от „дърпане на плитките” през сексуални предложения, понякога доста цинични при това, до просто безразличие. Липса на възпитание? Нима българките не могат да възпитават добре синовете си? Разбира се, че има една възраст на пубертета, когато хормоните ти подскачат наляво и надясно и когато момичетата са странни субекти и не ти е ясно какво да ги правиш, но после всички порастваме. Спираме да се присмиваме на тези, които носят очила, имат различни религия, цвят на кожата коси, тела, сексуална ориентация.. и т.н. Започваме да подбираме приятелите си по доста други фактори. Но защо в България грубостта и простотията някак се толерират? Чувала съм как и жените говорят за мъже, като „ходещи членове” или „дебели портфейли”, но ако този „член” ти зарецитира Ханчев?! Тогава??? Е, ако си кифла и се зачудиш дали това не е нов текст на чалга песен, проблемът си е твой, но колко от вас, мъже, искат да са с такива жени (добре, кифлите и техните любители, браво че сте стигнали да четете до тук, радвам се, че можете да четете!!!)??? А колко от вас знаят Веселин Ханчев? Вие, момчета защо от утре не се опитате да бъдете поне малко повече кавалери… и не само за жените, които искате да …. или които вече … (аааа, „обичате” имам предвид), а на всички представителки от този пол, преодолейте тийнейджърския срам!

Знам, че проблемът не е само в мъжете, може би еманципираните жени започнаха прекалено силно да тропат с токчетата си и заглушиха всякакъв опит за романтика и мъжка изява. Но вие, мъже, не се отказвайте лесно, защото колкото и независими и силни да искаме да бъдем, винаги ще си останем нежния пол!

… а на мен тайничко ми се искаше да съм на мястото на онова момиче, скрито зад баретка, шал и шуба, в онази книжарница близо до дровеца…, за да може и в моите очи да заблести онази искра!!!

П.С. за мъжете от България – Знам, че сте много лесно раними и самочувствието ви понякога се измерва само и единствено от „мъжката ви гордост”, но се надявам да се припознаете в онова момче от книжарницата и да ви стане хубаво и приказно, както ми беше и на мен!