Стъпвам тихо, не искам да събудя утрото. Красива и нежна съм тази сутрин, тялото ми е топло, дишам бавно и леко. Заставам до прозореца, опирам меките си устни в него, искам да целуна всичко – и панелите, и голите дървета, и тромавите облаци в небето. Поглеждам към леглото и очите ни се срещат. Има усмивката на дете, но как само умее да наранява, като всички мъже…Днес иска да бъде мил с мен, иска да ме гали с връхчетата на пръстите си и да ме целува с дъх на кафе и цигарен дим. Правя стъпка, две, три…

Събуждам се.  Не чувствам нищо, закусвам с нищо, отварям външната врата и потъвам отново в нищото. Самотата ми изглежда банална сред всички останали самоти, пресичащи улиците. Бързам заедно с хората, макар да не отивам никъде. Спирам се пред един магазин с безброй табели „намаление” по витрините. Обмислям да вляза вътре и да се продам. Представям си как стоя в някой от ъглите, покрита с прах, и държа табелка, а на нея пише: „Моля ви, купете ме, защото аз не зная какво да правя със себе си!”. Няколко капчици дъжд пропълзяват по скулите ми, изсмукват светлината на деня и я разтварят в хиляди отворени чадъри. По пътя наобратно вяло и разсеяно броя крачките си: една, две, три…

Прибирам се, а той ме чака там. Съблича подгизналото ми палто и отмества един палав мокър кичур от лицето ми. Тази вечер иска да говори с мен, гласът ми го възбужда, готов е да ме слуша как се смея, как неумело се шегувам, смутеният ми поглед го очарова, ръката му търси моята. Намирам в гардероба роклята, която никога нямам повод да облека, слагам си руж и червило, копринените чорапи галят глезените и коленете ми. Представям си сладкото вино, кото ще пием, заглушеното осветление, лудите, задъхани мисли в главата ми, докато бавно ме съблича с поглед. Не иска десерт, не иска още вино, не иска друго, освен мен. Преди да оставя чашата си на масата и да тръгна след него, броя последните глътки: една, две, три…