Разказвачът отстъпи назад и остави паузата да се проточи по-дълго. Винаги го правеше, за да разбере дали слушателите наистина слушат и се вълнуват от историята му. По този начин им оставяше време да си представят по свой начин картината, която описа. Обичаше да ги гледа как мечтаят. Усмихна се!

-       Така завършва нашата история… Ще продължа утре!

Въздъхнаха слушателите и тишината се наруши от шушуканията помежду им. Пренасяха се отново към ежедневието си, но с усмивка и животът им ставаше по-лек, а той трябваше да измисля всеки ден продължението, което да им поднася, за да ги изтръгне отново от бремето, от ежедневието, което не бе никак леко, а всеки ден…

Отпусна се и затвори очи. Хиляди истории започнаха да се преплитат. Потопи перото в мастилницата и започна да пише върху белият лист, отново със затворени очи.

… от тлеещото огнище беше останало само пепел, а утрото със своята озаряваща светлина отново бе победило мрака. Пътеката продължаваше да лъкатуши, а в далечината вече се виждаше изгубеното царство, за което всички разказваха, но единствен той успя да достигне. Мястото, където хората просто бяха щастливи и единни, където самотата се превръщаше в щастие, а натрупаната тъга бързо се забравяше.

Могат да го намерят само тези, които са с добри сърца. Само тези, които са успели да победят злото, което се бори наравно с доброто в тях. Само тези, които знаят как да обичат!

А той, той го намери! Успял бе да победи злото! Усмихна се, спомняйки си какъв беше и с какво успя да се пребори.

- Всеки може! – помисли на глас и продължи да върви.