Добър ден, свят! Не те харесвам. Слънцето ти не ме топли, водата ти не утолява жаждата ми, ръката ти не ме гали. Оставяш следи по кожата ми и ме ограбваш тихичко, ден след ден, без някой да разбере за това. Дадох ти повече, отколкото имах, плаках скрито и по малко, търсех зелен хайвер, винаги намирах врата, която да затворя и огледало, което да счупя на малки нещастни парченца. Днес ти се усмихваш, бъркаш под полата ми, шепнеш вятър в ухото ми, а утре не желаеш да танцуваш с мен, оставам сама на масата, чашата ми е празна, червилото не ми отива, рисувам самотни фигурки по покривката…

Добър вечер, свят! Пак е тъмно. Пак се препъвам в нещо, забравено на пода, пак съм забравила да сменя крушката или просто не зная как да използвам очите си? Изкарах вътрешностите си навън за теб, за да повярваш, че съм искрена, да видиш колко съм празна и да решиш да ме напълниш с нещо гъсто, лепкаво и черно, за да подхожда на мислите ми. Сънувам, че съм слънчоглед сред много други като мен, но само аз гледам в погрешната посока, живея извън сезона си, увяхвам грозна и объркана, а някога бях толкова красива…

Лека нощ, свят! Не мога да заспя. Моята инсомния те дразни, въздишките ми те отегчават, безразличието ти лепне като мед по пръстите ми. Опитвал си ме толкова пъти, че ти станах безвкусна, изплюй ме, смени ме, искаш ли това? Помниш ли как се докосвахме под звездите със затаен дъх? Небето ти ме давеше, пълнеше дробовете ми с викове, но аз бях жива и все си вярвах, че ще полетя. Забързан пулс, разширени зеници, твърде много кафе, твърде малко време да разбера, че аз за теб съм нищо, а ти за мен – всичко. Не те познавах, но те исках. Не те разбирах, но те търсех всеки ден и знаех, че си мой. Прости ми свят, аз нямах право на това…