Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега

Х.Фотев

Питаш ме дали не съм магьосник, че картините ми като живи изглеждат. Не съм. Ще ти разкажа една история, видяна през моите очи, чута през моите уши, та дано ме разбереш.

Случи се преди много години. Бях още млад и не ме свърташе на едно място. Кръвта ми кипеше и бях решил, че преди тухла върху тухла да сложа - свят трябва да видя, опит да натрупам и занаят да науча. Мерак имах за художественото училище. Но ръката ми, още млада и несигурна, трепереше над белия лист, та помолих един стар художник, както ти мен сега, да ме обучи. Погледна художника картините ми и ми рече:

-Добрият художник е не само този със сигурната ръка! Очи трябва да виждаш, сърце трябва да усещаш. Опит ти липсва. Вземи ходи. Обиколи света, намери си модел и когато ми донесеш картина, на която човешката душа е нарисувана, ще те взема.

Тъй и сторих. Съдбата ме отведе в едно малко градче до морето, с училище, църква и малко кафене в близост до гробищата. Настаних се при една вдовица и всяка вечер ходех в кафенето, човешка душа за модел да си търся. Кафенето беше от тия, дето от локум до гвоздеи на килограм продават. Вътре беше сбутано, шумно и задимено, та едвам местните пройдохи се събираха. С времето опознах посетителите и си харесх модел за картината – собственика на кафенето и започнах да го изучавам.

Кафеджията беше дребен, с издаден търбух и криви крака, та едвам се виждаше зад тезгяха. Имаше лош дъх, малки пресметливи очи и голям черен опърпан тефтер, подвързан с черна мъхеста материя, неприятна на пипане. За тефтера си казваше, че в него е истината. Всяка страница в тефтера си на две беше разделил, защото в живота всичко на две било – ден и нощ, добро и зло, ляво и дясно, мъжко и женско. И хората така делеше на две – полезни и безполезни. Ако през живот си повече харчиш, отколкото вадиш – безполезен си – така казваше кафеджията.

- Ама какво е човека – ражда се, суче, яде, по нужда ходи и умира! Това ядене пари струва! Няма лъжа в цифрите – всичко точно казват. Ако си хилав или сакат – безполезен си. Само ядеш, а работа не вършиш. На, женските също са напълно безполезни, само пари харчат. Ни деца могат да направят, ни тежко да носят. Най-много някоя беля на главата да ти докарат и парите да ти изхарчат.

Така мислеше и говореше кафеджията Седеше по цял ден зад тезгяха и галеше ту шкембето, ту тефтера си. По някое време плюнчеше пръст, разлистваше тефтера си и смяташе. Смяташе и мърмореше – тежка съдба ми е отредена, човешките сметки да оправям.

Освен тефтера си, кафеджията имаше и две деца – момче и момиче. Жена нямаше – млада беше починала, изтромозена от него и сметките му. Отървала се беше, но неуспяла на децата си да се порадва. Момичето беше слабо и недохранено. С прилепнала права коса и малка тръпчинка на брадата и две очи, в които сякаш винаги сълза имаше. Вятър да подухне – болно лягаше. Тогава кафеджията се надяваше да не стане. Веднъж завинаги да се отърве от разходите. „Никаква полза от нея” – мислеше си. „Щом се е родило женско – ще тегли. По-добре крава да гледаш – може да яде, ама поне мляко ще дава”.

Момчето беше калпазанин. Работа не подхващаше, само по жени тичаше и ракията много му се услаждаше. „Ама мъжко е” – мислеше си кафеджията. „Ще направи много деца, ще работят, ще множат парите му”. Мислеше и пишеше в тефтера си – смяташе. Нощем сънуваше как имането му се множи, а тефетерът му се пълни с цифри, място няма, за да ги запише.

Слушах как пройдохите завалено разказваха, че някаво момче от близко село искало момичето, ама баща й не разрешил. Щяла уж да прехлупи брат си, ама друга била истината. Изпърво отворил тефтера си – пари струвало и кой ще чисти и слугува в кафето. Плакало момичето, молила се на баща си. Рокля била си ушила. Ударил я баща й през устата и й рекъл, че от нейния комин дим няма да излезе. Свило се още повече момичето – вече не се усмихнало и оттогава в очите й сълзи все блестели. Прибрала роклята и от време на време я вадела, проядена от молци, миришеща на нафталин. Заравяла лице в нея и плачела за мечтите си.

Всеки път, когато отидех в кафето, я търсех с очи, за да я видя. Щом се появеше се успокоявах. Чаках с нетърпение кога ще дойде до моята маса да я избърше. Обичах да гледам кожата на ръцете й – бяла, прозрачна и тънка. Ставаше ми едно топло и хубаво. Имаше нещо страшно и красиво в нея едновременно – гледаше ме сякаш с очи от отвъдното. Не разбрах тогава – сега си давам сметка, че съм бил влюбен в нея, но амбицията ми да нарисувам човешката душа беше завладяла тогава цялото ми същество.

Сядах винаги на една и съща маса, от която най-добре се виждаше кафеджията. По цяла вечер го гледах, докато ми се замъгли от ракията всичко. Прибирах се, рисувах и късах, пак рисувах и пак късах. Обземаше ме бяс и лудост – не можех да нарисувам скъперническата му душа. Бои си купих в цвят да я оцветя, но пак не ставаше – нямаше цвят за стиснотията и невежеството му – само тефтера му като истински изглеждаше в картините ми.

Една вечер отчаян, отново се запътих, решил да се напия и да забравя. Влезнах в кафенето и потърсих с очи момичето. Нямаше я. Чух баща й да псува, че от обяд не се е вясвала, а са се натарупали чаши. Псуваше и се канеше как всичко в тефтера ще впише и ядене ден и половина няма да има за тая беля дето му е докарала. Пари да губи, че чаши чисти няма. Седнах си на моята маса и се захванах да осъществя намеренията си. Беше станало много късно, когато един от пройдохите каза, че някой я видял по тънка рокля да се отправя към морето. Средата на ноември беше. Сепна се баща й. Хукна към дома да търси роклята. Настана тишина, мъжете станаха и тръгнаха към морето. Остана само брат й да спи пиян на една маса.

Търсихме момичето, но не го намерихме. Не го изхвърли морето. Дни наред обикалях безутешен по морския бряг да търся тялото й. Погнусих се още повече от бащата. Не можах да събера душата си – отесня ми малкото градче. Захвърлих всичко и оставих мечтата си. Напуснах града и никога, дори в спомените си, не посмях да се върна там.

Търкулнаха се годините и младостта ми по надолнището на живота. Какво ли не бях, къде ли не ходих, от каквото можах и без страх опитах. Децата ми пораснаха, заминаха и те мечтите си да гонят, щастието да дирят. Повали ме болест и дясната ми ръка се парализира. Но пуста душа, дори в стара и сбръчкана обвивка не трае. И на тези години не ме свърташе и трябваше нещо да правя. Не можех нощем да заспивам -въртях се, потях се в леглото си. Ставах изморен. Не можех да спя, защото безполезен се чувствах. Сетих се един ден за старата си мечта – да рисувам. Станах като пощръклял през нощта. Хванах четкат и започнах да рисувам с лявата, непарализираната ръка. Тази, дето цял живот по-несигурна от другата е била. Трябва да съм бил полудял, защото на сутринта, като се събудих, не си спомнях почти нищо. Отидох и видях от платното да ме гледа онова момиче от моята младост, с онези очи пълни със сълзи – а картината ми душа имаше – нейната душа. Седнах и дълго мислих и разбрах , че баща й душа е нямал, та затуй не съм успял да я нарисувам. Реших да се върна в онова градче, за да разбера какво се е случило. Не открили момичето – морето не го изхвърлило. Бащата не чакал и седмица да мине и с облекчение откъснал листа на дъщеря си, изпълена с цифри само в графата с разходи. Не минало и година, братът се напил, паднал, повърнал и се удавил в повърнатото. Прокоба тегнела над това семейство, казваха местните. Не издръжал и бащата. Не могъл да примеме, че няма кой богатството му да множи и хвърлил топа…Погребали го с тефтера му.

Днес мой много близък човек има рожден ден. Тъй като е много далече, но вече имаме шанса и щастието думите да стигат навсякъде, където и да сме, му подарявам този разказ. Никога не е късно за мечтите ни!